На 11.11. Никола Кесаровски щеше да навърши 66 години

Общество

Никола Кесаровски, на първия ред в средата

В прегръдките на „абсурдната” фантастика

Нашият забележителен фантаст, учен, ерудит и журналист Никола Кесаровски на 11 ноември става на 66 години. Много показателната за мъдрост възраст неговите приятели ще отбележат без него. Това ще стане в кафенето на Христо Станчев /също негов приятел/ срещу Паспортна служба.
Преди 3 години Кольо се отправи по свой избор към така силно примаващото го неизвестно. И оттогава доста от неговите приятели, в това число и аз, все се питаме: Защо все пак? Мнозина казваха, че смъртта му бе жесток шамар върху обществото и обкръжението му, което не можа да предусети неговото намерение. Това, разбира се, също е вярно, но, сигурна съм, имаше и още нещо, за което Кольо никога не говореше. Дори демонстрираше един подозрителен ентусиазъм и оптимизъм.
Още в далечната 1983г. Кольо си написа писмото на самоубиец до самия себе си във великолепната си книга „Петият закон” в едно-единствено изречение: „Само си думам думите и толкоз.” А формулирания от него пети закон на роботиката продължава първите три на Айзък Азимов и четвъртия на Любен Дилов. Той гласеше следното: „Роботът трябва да знае, че е робот!” И макар че Кольо бе убеден, че както „нашите клетки са структурните единици на Вселената” и че „отдавна и тясно, до симбиоза сме свързани с Метаразума, така по същия начин не сме далече от своето творение – робота. И че сме заплашени от това да останем просто една „машина за мислене”. Но за разлика от неговия герой Дик Гордон, не позволи това осъзнаване да го пречупи. Защото след него нищо не ни остава. Това, обаче, не му попречи да се раздели и с последните си илюзии. Сигурно и затова се отказа от писането на фантастика накрая. Беше планувал 10 тома „Джобна наука”, написа само 2 от тях: „Арабската средновековна наука/2002г./ и „Европейската средновековна наука”/2006г./. Но и те бяха достатъчни да съкрушат порива му да издава нещо, макар и нефантастично. А то, последното, бе „не само негово средство, но и цел и същност”, по думите на Агоп Мелконян.
Как тогава, след като така неистово си мечтал да проникнеш в безпространствеността и безвремието и да свържеш безкрайното с крайното, да не побързаш да се заровиш и да гребеш с „пълни шепи” и да се облееш „в облаци от цветове, цветове, цветове”? С тези думи Кольо нарисува представата си за смъртта като нещо „рядко, хубаво, полезно, мечтано”. Може би не толкова, колкото представата за фантастичното, но все пак близко до него и със сигурност превърнало се в издържан тест за проверка на собствената ти теория.

Лияна ФЕРОЛИ